пожелахте да хапнете # 1/ Линцер торте

пожелахте да хапнете е за неща, които вече съм показвала в блога, такива,  които моите хора често споменават и искат да им направя, а на мен ми се снимат пак. Наши любими рецепти,  многократно правени и харесвани. Първата от поредицата аз си я избрах и даже още преди Коледа бях приготвила продуктите, но тогава не остана време за нея.

Не съм планирала рубриката като  многословни публикации, но изглежда сега ще направя  изключение. Замислих се защо точно Линцер е любимата ми торта и мисля да си отговоря най-накрая. На първо място винаги е вкуса, не само за нея, а въобще. Неща, които не са ме заинтригували като вкус, въпреки че са атрактивни на вид,  все още не са ме убедили да им отделя време. При Линцер, от една страна е  маслено-ронливото тесто, което по принцип обожавам. Различно е от всички останали основи за сладки тарти. Освен многото масло, тук имаме перфектна хармония от смлени лешници и бадеми, чудесни подправки и ароматен кирш. Вкусно е само по себе си, дори без плодовия пълнеж, особено след като престои ден-два.От друга страна е сантименталната нотка на спомена за първите хапки. Рядко нещо ме впечатлява веднага и силно, така че  да запомня момента толкова добре. Дали се дължи на стечение на обстоятелствата или само на тортата, не знам.... След време разбрах, че тя е най-старата документирана с рецепта торта. Тогава ореолчето, което вече си имаше, засия малко по-силно. Не за друго, но  изпитвам уважение към нещо, което е надживяло времето си по такъв начин, че да е актуално за всяко идващо ново време, да успява да блести с качества сред толкова много интересни сладки работи и да е любимо на не един и двама.

Всяко парченце, освен вкусовото удоволствие, което ми носи, ме връща в различните епохи, през които е преминала,  пренася  ме в едно безвремие с  каданс от познати образи, случки и асоциации. Настройва мисълта ми на различна честота - малко творческа,  леко философска и над дреболиите от деня. Припомня отдавна отминали неща, част от които  вероятно носим в себе си... Според мен  старата  дама е достатъчно елегантна и като визия, и като вкус, за да застане достойно в който и да е хубав ресторант или специално място, редом с "младите госпожици".
Приемам новостите  и оригиналните предложения, информирам се за трендове и последни моди. Ако говорим за сладкиши, винаги съм в състояние да оценя всяка една интересна торта, но никоя не може да ме развълнува така, както парче добре направена Линцер.

И си харесвам  рецептата. Очаквах, че ще променя нещо в нея, дори  дребно,  като я направя и преценя от разстоянието на времето, когато я пекох  последно. Но  всичко ми се стори идеално и едва ли е заради хубавия кирш, който използвах този път. Нито  трохичка не беше пропиляна.... Все пак има един  недостатък - много е малка дозата. Вече няма само да се заканвам, а ще си направя една само за мен.

А вие имате ли си  любима торта?

illustrations - John Tenniel

Рагу Болонезе ～ Ragu' alla bolognese

Когато през 1891 г известния автор Пелегрино Артузи за пръв път публикува рецепта Макарони ала болонезе в книгата си "Науката за готвене и изкуството на правилното хранене", вече е съществувал поне едновековен маниер сосове на месна основа да се консумират с тестени изделия, общо наричани мaccheroni по това време.

Още в края на 18-ти век Алберто Алвизи, тогава готвач на кардинала на Имола Барнаба Киарамонти, бъдещ папа Пий VII, документира детайлна и много сходна рецепта. Какво е характерно за рецептата на Артузи? Постно телешко месо/филе, панчета, масло, лук, моркови и целина, всичко това накълцано, сотирано, задушено и продължително готвено с малко бульон. За разкош се препоръчвала добавката на парченца сушени гъби, някой друг резен трюфел или пък пилешки дробчета, както и малко сметана за финал. Подправките? Трябват ли въобще в този случай?... но споменава се за щипка-две индийско орехче, или пък канела, според предшественика му Алвизи.... След като се случело цялото това вкусово вълшебство, то трябвало да бъде поднесено с прясно приготвена паста, среден размер и от твърда пшеница. С течение на времето се наложила една определена паста и това са пресни талятели с яйце или лазаня. Забравете за термина Спагети  болонезе, който е напълно погрешен, макар и широко разпространен. Спагетите и като цяло изделията от изсушена паста са характерни за южните части на Италия, а соса Болонезе идва от северната област Емилия Романя, където консумират друг тип паста.

Много интересни неща се случили оттогава насам. В рецептите се появили вино, малко домати, мляко, дафинов лист, черен пипер... И ако дотук няма нищо лошо и цялото разнообразие от домашни рецепти в областта плюс рецептите на професионални италиански готвачи, гравитирали около сходни продукти и технология, не били такива нещата в различни страни от западния свят. Изглежда на италианците им омръзнало от кощунственото отношение към соса, който на някои места извън страната приготвяли с пушен бекон, люти чушки, балсамов оцет, кюфтенца и какво ли не и казали Basta!  През 1982 г делегацията на Болоня към кулинарната академия Accademia Italiana della Cucina, чиято основна цел е съхранението на италианското кулинарно богатство, съвместно с Търговската камара на Болоня, депозират официалната рецепта Ragu Classico Bolognese като автентична, традиционна и класическа.

Характерно за рецептата е, че не е указана никаква мазнина - остава само тази, която идва с месото. А то е по-тлъсто смляно телешко месо и панчета (непушен бекон, осолен и овкусен с някои подправки - най-често салвия и розмарин). Панчета-та се нарязва на кубчета и се накълцва с онзи инструмент, който ние не използваме, а е много удобен - mezzaluna/медзалуна. Бекона се използва, за да се приготви soffritto - запържените и задушени ситно нарязани зеленчуци, в случая заедно с него. От тук нататък е ясно, лесно и преди всичко Бавно - трябват поне час и половина/ два. Запържва се и каймата, добавя се виното - бяло според класиката. Доматите - в старите записани варианти даже са липсвали, но се слага съвсем малко, за да подчертаят вкуса на месото. Важно за рагуто е да му се даде много време и да къкри съвсем леко. Така се извличат и концентрират ароматите и вкуса на продуктите.... и всичко става толкова прекрасно, че не е нужно никакво друго овкусяване освен малко черен пипер и сол. Да не пропуснем млякото - то се добавя по малко, на части, разпределено във времето, в което се готви соса. Целият този разкош си има и финален щрих, който според класическата рецепта е незадължителен, но препоръчителен - когато соса е готов, да се добави каймака на един литър сварено мляко(истинско). И, както казахме, ако няма да правим лазаня - талятели с яйце, по възможност пресни. За пармезана определяте вие и сътрапезниците ви - поднася се отделно, прясно настърган, за който реши, колкото реши....

Ricetta del Ragù Classico Bolognese 

image Bologna - {source}  

sketch mezzaluna - {source}

Салата Цезар ~ Caesar salad

Досега не ми се беше случвало чак толкова да не ѝ върви на някоя публикация. След като приключих период с много ангажименти и вече можех да ѝ отделя време, се развали компютъра и нямаше как да довърша работата по снимките. Оправихме го, но пък аз се разболях и не ми беше до никакви занимания. Предната седмица в понеделник късно вечерта най-накрая качих снимките и бях готова да пиша, но последвалите страховити събития отключиха ред други емоции. На следващия ден реших, че нито безсънната нощ, нито непредвиденото време, прекарано при застрахователите заради счупеното от паднала тухла стъкло на колата ще ме спрат този път да си напиша публикацията и тогава нещата се решиха генерално от следобедната буря, която ме остави без нет..... Сега  имам  три вида връзка, сядам лека-полека да пиша без да си поставям срокове, но едновременно се чудя  трябва ли въобще тази публикация да се появява след толкова фалстартове и спънки. Тъй-като отделих доста време да почета тук-там, да се опитвам да сравня  информацията и т.н смятам все пак  да продължа. И без това отдавна не съм добавяла нова рецепта към "големите класики"

Според общоприетата официална версия, разказана от дъщерята на Цезар Кардини - Роза, салатата се появила за пръв път на бял свят на 4 юли 1924 г. Тогавашния празничен ден довел неочаквано голям брой посетители в малкия ресторант на Цезар и съответно до привършване на продуктите. За да не разочарова гостите си, той решава да приготви салата с това, което има на разположение и за да внесе повече шарм и колорит забърква всичко пред очите им, като при това прибавя продуктите за дресинга един по един върху салатените листа, след което внимателно ги овалва в тях - така едновремено става смесването на съставките и овкусяването на марулята. Цялото това действие се развива в Тихуана - мексиканско градче близо до границата с Щатите. Там Кардини развивал малкия си бизнес, избягвайки Сухия режим, наложен по това време в Америка. Живеел заедно с брат си Алесандро в Сан Диего, където се установяват, емигрирайки от родната Италия след края на Първата световна война. Първоначално заведението се е казвало Caesar's Café или Caesar's Place и било разположено в приземния етаж на Hotel Comercial, а през 1929 г се премества няколко сгради встрани и се превръща в Hotel Caesar's, който съществува и до днес. 

Какво съдържала салатата на Цезар, като се има предвид, че е правена в условия на привършили запаси? Малко, но качествени съставки - схема, по която са създадени много обичани и останали във времето ястия. Крехки листа маруля - Ромейн (Romaine)или Кос(Cos), наречена на името на гръцкия остров Кос, откъдето е  разпространена (от нея идва леката горчивина във вкуса) ; рохки яйца, варени точно една минута, устърширски сос ( т.нар. Уорчестър); лимон; сол; черен пипер; зехтин; възможно най-добро пармиджано и крутони, приготвени с предварително овкусен с чесън зехтин. Това, което я прави "знаменателна и сензационна от единия до другия бряг", както я определя Джулия Чайлд не е единствено и само вкуса, а няколко други фактора - нетипичния начин на забъркване на салатата,винаги в любимата голяма дървена купа; употребата на почти сурови яйца; както и на зелена салата извън сезона за местно производство. Всъщност през 20-те години на миналия век тепърва започва презокеанското транспортиране на охладени стоки между Европа и Америка и това било нещо ново за хората. Да не пропускаме и начина, по който е била сервирана - без нож и вилица, с цели листа маруля, аранжирани в чинията със стеблата навън, така че да могат да се хващат удобно и да се ядат с ръце. Към всички тези неща като прибавим и Сухия режим, принуждавал много американци и най-вече кинаджии от близкия Лос Анжелис да прескачат често границата, за да да гуляят в пограничните мексикански градчета, разбираемо е, че салатата печели бързо популярност. Интересен е факта, че самата Джулия Чайлд има спомени от посещението си в ресторанта на Кардини като дете заедно с родителите си, отишли да опитат известната салата, приготвена пред очите им от самия Цезар. Уолис Симпсън също е посещавала често Тихуана. Даже се смята, че именно там се запознава с Уелския принц Едуард. Като почитателка на салата Цезар, тя е човека, който я въвежда в Европа, давайки наставления на първите готвачи, започнали да я правят.

След успеха на салатата се появили други хора, и то от близкото обкръжение на Цезар Кардини, които настоявали, че са я измислили. Пол Маджора - негов партньор твърди, че прави първата салата Цезар през 1927-ма, а Ливио Сантини, готвач в заведението претендирал, че рецептата е на майка му и Цезар я взел от него. Според Алесандро Кардини оригиналното име на салатата било "Салатата на авиатора" (the Aviator's Salad) и той я приготвил за пръв път за закуска на група пилоти, останали в ресторанта след нощен запой. Като бивш пилот от Първата световна война, а също и в тяхна чест, той избрал това име. Според него, след като постепенно салатата станала популярна сред американците от южна Калифорния и те често казвали "Хайде да отидем при Цезар да хапнем от онази салата ...." (“Let's go to Caesar's and have that salad …”) с времето тя приела името на брат му Цезар.... Няколко години по-късно Алекс се мести в Мексико сити, където основава собствен ресторант и в менюто му тя присъства като "Оригиналната Алекс Кардини салата Цезар" ("the original Alex Cardini Caesar salad") . Дали цялата салата е заслуга на Алесандро ще остане неизяснено, но едно е сигурно - на него се дължи добавянето на аншоа към рецептата, но не в дресинга, а под формата на паста, с която намазвал крутоните. Цезар бил против допълването на рецептата с аншоа.

Носи ли все пак салатата името на  Гай Юлий Цезар? Въпреки, че тази версия остава встрани  има документирани твърдения за това. Няколко издания, включително Webster и Britanica пишат за Giacomo Junia - готвач от Чикаго с италиански произход, който бил направил салатата през 1903 г в чест на най-великия римлянин. Поради липса на повече аргументи е прието, че става дума за журналистическа неточност и Цезар или Чезаре Кардини (Cesare Cardini), както е рожденото му име остава в историята като човека, изобретил популярната салата, най-вероятно в съучастие с Ливио Сантини. През 1956 г, три години преди смъртта на Цезар Кардини, международното сдружение на готвачите "International Society of Epicures" в Париж определя салата Цезар тогава като "най-великата рецепта, създадена в Америка за последните 50 години".

Как се променя салатата от американците, на които всъщност дължи голямото си разпространение и как ще разпознаете американските рецепти? На първо място те не приемали за удобно да ядат с ръце листата маруля със соса по тях, така че салатата започва да се накъсва на едри парчета и да се сервира с нож и вилица. Чесъна от деликатно присъствие в аромата на зехтина преминава в щедро допълнение било към крутоните или към дресинга, както и за натриване на купата, в която се прави салатата. Дресинга започва да се прави отделно или в самата купа, след което към него се добавят салатените листа и става доста по-обилен, от което започва да се губи вкуса на марулята. Освен сурови и рохки яйца започват да се използват и леко поширани яйца. И ако дотук все още гравитираме близо до оригинала, има безброй рецепти от цял свят с всевъзможни добавки като пиле, бекон, риба, каперси, авокадо, сметана, майонеза, горчица и др., но това някак идва в реда на нещата, а и експериментаторския дух би трябвало да се цени.

На финала избрах три клипа. Първия е от Тихуана - актуално от 2012-та ревю на ресторанта в Hotel Caesar's с новия съдържател. В някои от кадрите в началото на втория клип  можете да видите лайм между продуктите, подготвени за приготвяне на салатата, отново от историческия ресторант ( салатата, приготвена с лайм има различен и също така много добър вкус). Третия клип е вариант на рецептата на Джейми Оливър без използване на яйца, но с добавка на едно чудно опечено пиле и много забавен отстрел на салати айсберг накрая :)

Caesar salad - recipe in English

Marsala D.O.C. и салтимбока по римски

Всичко станало случайно.
В една тъмна и бурна нощ на 1773г английската бригантина Елизабет, пътуваща по маршрута си към Мадзара дел Валло, била принудена да потърси убежище в пристанището на сицилианското селище Марсала. Собственикът Джон Удхаус, търговец от Ливърпул, както и останалия екипаж, бил нагостен подобаващо в местните таверни. Случило се и нещо неочаквано. Влюбил се. Но не в някоя тъмноока девойка, а във виното, източвано от гостилничарите директно от бъчви, в които престоявало повече от 40 години, а отлятото количество се допълвало с друго оглежало вино.

Сицилия /Tonnara Sicily, фотография iMat77 във Flickr

Това било известното, произвеждано в тази зона вино Perpetuum - бащата на днешната Марсала. Плод на дългогодишен опит, майсторство и прилагане на редица техники, датиращи от най-древни времена, то напомнило на англичанина за прочутите тогава десертни вина Порто и Мадейра.
Дали поради топли сантиментални чувства или хладни търговски сметки, но Удхаус натоварил на тръгване 50 пайпа с ароматното вино.За да издържи то дългия път, добавил му и малко бренди, което както е известно е консервант. Така се ражда легендарната Марсала.
Любопитен е факта, че към 420-литровите бурета, той добавил около 8 литра бренди или близо 2%, с което дефинирал съвременната рецепта за Марсала. Подобни техники за подсилване на вината виждал при престоя си в Малага.
Големия ентусиазъм, с който била приета напитката в Англия, подтикнал John Woodhouse да инвестира не само в експорта, но и в производството на Марсала. Включил и двамата си братя в бизнеса, като осъществили редица подобрения, реконструирали пристанището, поправили пътя, водещ към градчето.

Вятърните мелници в Марсала

Повлиян от успеха на сънародника си, Бенджамин Ингам е втория англичанин, който се установява в Марсала през 1806 г. и за няколко години успява дори да надмине обема на производство на изба Удхаус. Негов е приноса за вноса и употребата на испанската система Soleras y Criaderas, чиито методи за отлежаване и купажиране на виното значително подобряват качествата на Марсала.
Чак през 1832 г и един италианец излиза на сцената Марсала. Това е калабриеца Винченцо Флорио. Разполага избата си между тези на Удхаус и Ингам, а след известно време купува собствеността на Ингам.
Rallo (1860), Martinez (1866), Curatolo Arini (1875), Carlo Pellegrino (1880), Lombardo (1881) и Mirabella (1927) са другите известни фамилии, включили се в производството и бизнеса с Марсала.


В началото на 20-ти век Марсала преживява тъмен период на значителен спад в качеството, като в най-добрия случай е била смятана за вино за готвене. Благодарение на създаването на строги законови норми, регулиращи добиването, а също и усилията, уменията и страстта на няколко сериозни производителя, постепенно отново се превръща в онова великолепно вино, богато и комплексно, изпълнено с аромат и емоция.

През 1969 г Марсала влиза в категорията вина с контролиран произход D.O.C. - Denominazione di origine controlata.
Произвежда се в няколко стила с подразновидности, като всичко трябва да бъде описано на етикета. Така че, говорейки за дегустация и качества, преди всичко трябва да се уточни за каква точно Марсала става дума.

Класифицира се по различни критерии.
Според продължителността на стареене бива Fine (отлежава поне една година), Superiore (отлежава минимум две години), Superiore Riserva (минимум четири години отлежаване), Vergine or Soleras (отлежава минимум пет години), Vergine Stravecchio o Riserva (минимум десет години отлежаване).

Цвета се определя основно от гроздето, както и наличието на топлинно обработено грозде(mosto cotto или sifone). Вината Ambra (кехлибар) и Oro (злато) се произвеждат от бялото грозде Grillo, Catarratto, Inzolia и Damaschino в различни комбинации на количествата. За Rubino (рубин) се използва червеното грозде Pignatello, Nero d'Avola и Nerello Mascalese, като може да се добавя и до 30% от гореупоменатото бяло грозде.

Според съдържанието на захари, съответно Secco (сухо), Semisecco(полу-сухо), Dolce(сладко). За вината Vergine е забранено добавянето на топлинно обработено грозде/гроздови продукти, което по принцип увеличава захарното съдържание и по тази причина те са само във варианта сухи.

Солниците в Марсала , фотография lorca56 във Flickr

38-ми паралел - Линията на Слънчевата Прегръдка 

... паралела на Бакхус. Минава през и в близост до земите, в които се произвеждат най-скъпите ликьорни вина. Като се започне от Мадейра през Порто, Херес, Малага, Сицилия/ Марсала, Пантелерия и Липари до Ксамос и Кипър.Обединява ги специфичния микроклимат с близо 250 слънчеви дни в годината и топли средиземноморски ветрове - идеална среда за отглеждане на сладко, сочно грозде и превръщането му в така ценното вино с богат аромат и вкус.

Независимо, че е ликьорно вино, Марсала може да бъде консумирано и преди десерта. Изберете Vergine Soleras към престояли твърди сирена с остър аромат. Secco се комбинира със силни вкусове, а Fine са подходящи към деликатеси като хайвер, херинга, риба меч, както и риба тон.За да се насладите на Superiore Riserva сервирайте от най-ароматните сирена. Разбира се почетното място на Марсала е в края на вечерята, когато се откроява с пълния си блясък, поднесена към десерта, за въодушевяване на разговорите или просто да ви прави компания към четенето на хубава книга.

Марсала е едно от необикновенните и уникални вина, изискващо пълното внимание и сензитивност на консумиращия го. Притежава всички качества, необходими за доставяне на забележителното удоволствие, което чаша с вино може да даде.

Към статията за Марсала и след последната по-лека салтимбока избрах да приготвя класиката saltimbocca alla romana. Съчетала в себе си ароматите и неповторимия вкус на продукти като прошуто, телешко бонфиле, марсала, салвия, зехтин, няма как да не се счита за една от перлите на италианската кулинарна огърлица.

Салтимбока обичам да приготвям, да снимам, да пиша за нея и най-накрая, но не на последно място :)) - да похапвам. Интересно как това ястие отговаря толкова точно на наименованието си. Не е нещо, което се консумира бавно и спокойно, а по-скоро бих казала - с нетърпение, припряно, за нула време ...или както е наречено - бързо скача в устата ( salt in bocca).

Наскоро намерих  една La Bottega на Милин камък 6, насред София, където освен Марсала има и други сицилиански вина.

Стек Диана / Steak Diane

От известно време събирам рецепти за стек Диана с намерението да го приготвя по специален повод или когато намеря подходящо телешко месо. Последното не винаги е лесно предвид предлагането на нашия пазар и само по себе си също може да бъде повод за празнуване:)
Избора ми, много добре приет и одобрен, бе на рецепта от Simply Recipes.Хубавото при нея е, че е удобна за домашно приготвяне, защото пропуска фламбирането и не изисква непременно и единствено употребата на бонфиле за ястието.

Steak Diane придобива голяма популярност през 50-те и 60-те години на миналия век с присъствието си в листата на всички реномирани ресторанти в Ню Йорк. Атракция е била комбинацията от изтънчеността на ястието, приготвено от най-фино телешко месо и драматичността на фламбирането с коняк - всичко това, разбира се, директно пред масата на клиентите.
Хронологично сос Diane присъства много по-назад във времето. Името му е свързано с богинята на лова Диана и ястия с еленово месо, чиято сладост е допълвал успешно със своя остър и изявен вкус.

Впоследствие рецептата се доразвива и днес има много варианти, както и няколко теории за нейния произход.Основните компоненти на соса са масло, лук, Уорчестер сос, бренди, сметана и телешки бульон. Месото е филе миньон, нарязано на котлети по 1-1.5см.

Иска ми се да напиша и няколко думи за свещниците, които се подават на втори план на снимките. Видях ги в неработен ден на витрината на малък антикварен магазин във Варна.След това все не успявах да стигна дотам. Тъй като не ми излизаха от ума, предпоследния ден от престоя ни оставих бебешоците ми с дядо им в Морската градина и изтичах набързо, осведомих се за цената формално - така или иначе бях решила, че ги взимам (в такива случаи първо действам, после мисля:-)) Човека ме разпита от къде съм, с какво се занимавам, накрая каза,че се радва, задето ги продава на мен.Имало едно момиче, което постоянно идвало да ги гледа, съветвало се с други хора дали да ги купи и толкова....
Тъкмо завиваше с парче вестник втория свещник и в магазина влезе, познайте - момичето с една възрастна дама, пак за оглед....Разочарова се, че са продадени, но с усмивка ми пожела да ги ползвам със здраве.
От време на време се сещам за нея и факта, че очевидно ги е харесвала, а сега аз им се радвам. Мисля си също и за някои мои моменти на нерешителност...

В крайна сметка, думата ми е за малките напомняния, давани ни понякога от живота за това как с прекалена колебливост и разсъдливост може да пропуснем някои ценни мигове, щастливи изживявания и всякакви интересни неща.

Торта Линцер / Linzer torte

Още един спомен от ваканционните следобеди, прекарвани на топло с чаша ароматно кафе и още нещо.Причината за този спомен не е в последния [може би] и вече топящ се сняг. Мисълта ми се връща там постоянно през цялата година ...до следващия път...надявам се...

Тортата ме грабна с вкуса си още при първите хапки. Впоследствие разбрах, че се смята за най-старата торта в света.Свидетелство за това е рецепта от книгата със завидно дъъългото име „Buech von allerley Eingemachten Sachen, also Zuggerwerckh, Gewürtz, Khütten und sonsten allerhandt Obst wie auch andere guett und nützlich Ding etc.“ - и т.н.! от 1653 г , намерена в библиотеката на абатство Admont. Известно е, че древните римляни също са приготвяли подобни печива. А факта, че от периода на XVII век има четири различни рецепти, показва, че тортата вече е била широко разпространена и това я връща още по-назад във времето.

Да си призная, трябваше да събирам от девет кладенеца вода, за да получа удовлетворяващ резултат и торта, която да харесам. Изглежда се очертава като любима, така че усилията в тази посока сигурно ще продължават. Например интересно ще ми бъде да я опитам с току-що приготвен пълнеж от свежо френско грозде с мед и канела, а в тестото вместо бяла захар - сироп от захарно цвекло....или с мазнина 50/50 масло+свинска мас.

Две са теориите за името на тортата. Първата - наречена е на австрийския град Линц, а втората сочи името на виенски майстор, именуван Линц.
В упоменатата стара рецепта са записани смлени бадеми, но с времето се прибавят и лешници, които подобряват вкуса, както и се прави изцяло с лешници.

Ъпдейт на снимките с някои размишления  {и страсти :)}  -  03.02.2013

Захер / Sacher Torte

След описанието на приготовлението на Red Velvet Cake за дъщеричката ми, ето на какво се спрях за другия рожденник, нейния брат.

Тортата е създадена от Франц Захер за Клеменс Венцел фон Метерних през 1832 г."Original Sachertorte" е регистрирана запазена марка на Хотел Захер, построен във Виена от сина на майстора.Рецептата е много добре пазена, а според някои източници се смята за австрийска национална тайна."Original Sachertorte" се прави само във Виена и Залцбург.От 1965 г насам има спор между Хотел Захер и Кафе Демел, които също започват да произвеждат "Original Sachertorte". Днес разликата между двете торти е тази, че наследниците на Франц Захер продължават да я правят от два блата, съединени с кайсиев конфитюр, а при Демел блата е един и конфитюра се маже отгоре, преди глазурата, а също така вече се нарича "Demels Sachertorte".

Sachertorte има основа от два броя плътен, не много сладък шоколадов кейк с тънък пласт кайсиев конфитюр между тях.Глазурата е от натурален шоколад.Прието е да се сервира с неподсладена прясно разбита сметана.